Описание:
Самозалепващите фолиа от ПВЦ се ползват като повърхностен, завършващ материал при почти всяка реклама или табела, като те носят основното послание, текст, цвят или картина.
Самозалепващите фолиа като структура могат да се разделят на 3 основни слоя:
Първият слой:
При производството на първият печатаем слой от тънък ПВЦ филм е от изключително значение какво се ползва, а от там това определя качеството на печат, устойчивостта на атмосферни влияния, гъвкавостта на материала. Основните елементи включени в производството на този филм, са: ПВЦ гранулат, пластификатор (мономерен или полимерен), цветен пигмент и стабилизатор. Това е най-грубото описание за основните елементи влизащи в производството на филм.
Филмите които са под 100 микрона (0,1мм) имат гъвкава структура благодарение на ползването на пластификатори което повишават гъвкавостта на ПВЦ полимерите. Пластификаторите определят гъвкавостта на филма, като без пластификатори материалът е твърд и при него отсъстват елементи на гъвкавост. При ползването на мономерни пластификатори които имат проста молекулярна решетка, полученият материал има ограничена гъвкавост зависеща от околната среда. При полимерните пластификатори което имат сложна молекулна структура, получените филми са значително по-гъвкави дори и при екстремални атмосферни условия.
Съществуват два основни метода за производство на фолиа, а именно каландриране (екструдиране) и леене, поради което фолиата биват каландрирани и каст (ляти). Начина на производство на определя и основните базови характеристики на фолиата което е от основно значение при употребата им и при проектирането на дадено задание. Eкструдирането (каландрирането) на филмите е бръз и непрекъсваем процес, който от своя страна води и до ниска себестойност на производството. При производството филма има вътрешно напрежение което е породено от ролерите които го натискат за да се получи съответната дебелина при производството му, което от своя страна води и до липсата на издръжливост при огъване, а също така материалът при тези дебелини не е стабилен (постоянен) в размерите си. Този начин на производство от своя страна води и до наличието на лимит в дебелината на материалът не по-тънък от 70 микрона, а наличието на вътрешно напрежение води и до трудност при огъване, а в последствие при апликирането на сложни повърхности 3D дори и невъзможно за огъване, ефекта на „връщане в изходно положение".
Леенето на филми, е сложна технология която води до постигането на тънки филми до 35 микрона, които са без вътрешно напрежение се огъват във всички посоки, което им дава стабилност на размерите и липса на ефекта „връщане в изходно положение". Поради това, те се използват за 3D ефекти при апликирането им.
Вторият слой:
Лепилният слой е чувствителен към натиск, което от своя страна води и до слепването на първият слой към определената повърхност към която се апликира (залепва). Важното е, че лепилният слой запазва лепливостта си до момента да слепването с друга повърхност, а бива отлепен от третият слой на самозалепващото фолио.
Видовете лепила се определят от силата на слепване, вида според повърхността върху която ще се полагат, периода на устойчивост на фолиото, а именно колко време съответното фолио трябва да може да издържи слепено върху определената повърхност, време за достигане на максимално слепване на материала, възможност за многократно залепване и отлепване, без фолиото да загуби качествата си.
Основните лепилни слоеве са:
Характерна за лепилната повърхност е и температурата на околната среда и носителят на медията, а именно какъв е температурният диапазон в който трябва да се апликира фолиото към носителя на медията. Минималната температура е 10С, а максималната е 60С, което от своя страна определя долната и горната граница на ползване на материалът.
Влияние оказва и подготовката на носителя, а именно запрашеност, омасленост и други.